Приключенията на един пишман турист 4

Четвърта дестинация Съева дупка - Крушунски водопади - Ловеч През поредните четири почивни дни за 2012 г. успявам да убедя половинката си и приятелско семейство да се разходим до Крушунските водопади, за които отдавна се точа. Подсигуряваме един ван за да пътуваме комплект – и двете семейства сме четиричленни – с по две деца на десет години и две, едното на година и половина, другото на девет месеца. Ескортира ни приятел с мотор. Подобно окомплектоване предполага веселие през цялото пътуване. Хубавото на семейните пътувания е, че прекарвате време с децата си, нещо което все недостига в наши дни. Пък и скоро големите ще са самосиндикални. Всъщност малко приличаме на част от трупата на пътуващ цирк. Всеки си има номер в програмата и репетира докато пътува. Най – малкият член е с богат репертоар. Хапане, щипане, скубане, подскачане, плезене, бръмчане, плюене, нечленоразделно говорене, всичките му салтанати. Другият мъник е с пеене на детски песнички, скоростно изговаряне на думи, за които е необходим симултантен превод, въргаляне по седалки, връз майка си, и при възможност по пода. По – големите си мърморят нещо под носа, питат кога ще пристигнем, какво ще видим, какво ще правим и т.н. Ако знаех, какво ще видим нямаше да тръгвам! – е най – честият отговор, които получават от моя страна. Не след дълго автомобилът заприличва на мобилно сметище. Празни бутилки от вода, безалкохолни, бурканчета от пюрета, памперси, мокри кърпички, дрънкалки някоя и друга връхна дреха се въргалят по пода. За първи път не ми пука за царящата кочинка. Щом пристигнем ще изринем всичко в един чувал и ще го изхвърлим. За пътя знаем, че до Ябланица сме по магистралата, но с края и нямаме идея какво ни очаква. Дали ще е лунен пейзаж или приличен второкласен път – това ни предстои да разберем. Май сме ходили в тази посока последно през миналия век. Оставаме приятно изненадани. Пътят е хубав. За наша жалост колкото повече приближаваме целта на нашето пътешествие, толкова трафикът се засилва. Третият ден е от почивните дни и аз разчитам това да е повод за малко туристи. А, дано, ма надали! – казват старите хора. В село Бресница се отклоняваме инцидентно – в смисъл, че моята идея беше Деветашката пещера и Крушунските водопади, но така и така ни е на път пещера Съевата дупка, та отбиваме в дясно и по нещо приличащо на черен път потегляме за пещерата. За пишман туристите като мен е добре да се нашляпат по- големи и повече табели указващи, че ако кривнем от начертания път с километър – два ще можем да видим повече от предвиденото. Пък и все пак тази пещера е част от 100 Национални туристически обекта. За късмет ескортиращият ни моторджия е обикалял доста из България и знае коя е отбивката. И така след около две – три минути се озоваваме на скромен паркинг, където има едно – две свободни места. Изсипваме ме се от колата. Конкурираме се почти успешно с току – що пристигналия туристически автобус. Но сме по – експедитивни и ги преварваме. Над входа на пещерата има пункт за продажба на билети. Тук вероятно отпочиват и водачите, които имат по пет – шест минути между групите, което е похвално. За възрастни входът е четири лева, за деца над седем години – два. Не се наемам да коментирам цената, но факт е, че пещерата е осветена, поддържани съоражения, водачи, които отзивчиво разказват и отговарят на въпроси на посетителите. Личното ми мнение е, че за подобни туристически обекти трябва да се заплаща по – висока цена. За да е възможно изграждането на по – качествена инфраструктура, да се заделят средства за реклама и маркетинг, както и за заплати. Да се върна на пещерата. Не съм в час с пещерните дела и затова терминологията може и да не е съвсем точна. Това, което можете да видите е сталактити, сталагмити и всякакви такива ити. Има един щраус – сталактит, чиято форма наподобява своенравната птица. Има и жаба, както и Белоградчишките скали. Страхотна акустика, нещо което вероятно е типично за повечето пещери. Не знам как, но бебетата са като лакмус за акустика. Само щото прекрачихме входа и Емилия взе и високите, и ниските тонове смесени с доволна усмивка. На подобни места, разбираш могъществото на природата. Сътворила е нещо преди има няма 3 млн. години. Осветяването на пещерата и придава причудлив, приказен вид. От приятелят ни Гугъл научихме, че заедно с Ягодинската пещера се водят двете най – красиви пещери. За справка ще кажа, че не беше студено – около десет градуса, но пък е влажно, и ако не сте с подходящи обувки, нашата запазена марка, е добре или да стъпвате внимателно, или здраво да се държите за перилата, за да не си отнесете за спомен някоя синина, драскотина, ожулване, натъртване, изкривяване на крайник и все от сорта телесни щети. Излизаме без поражения цялата група и за спомен от единствената сергия си купуваме някакво паве – не от пещерата и един магнит с формата на България и със снимки от Съевата дупка. Връщаме се на царския път и продължаваме към водопадите. Минава се през Ловеч и на около 40 километра е село Крушуна. Влизаме в селото и о чудо – те там в самото село има булевард, съвсем истински булевард. С двулентов път и в двете посоки, а по средата тревна площ къде за красота, къде за безопасност. Улично осветление, което беше изключено, защото все пак беше пладне. Евала! Ашкулсун! – както биха казали комшиите ни. Свиваме в дясно и ни посреща табела за водопадите. Намираме място за паркиране с огромни усилия. Все едно сме си в София в делничен ден. Само синя или въобще каквато и да е цветна зона няма. Тъй като видимо са изгладнели повечето членове на екипажа оформяме импровизиран пикник току до рекичката и като край лагерен огън се настаняваме. Тъй като не сме запознати с дестинацията сме взели храна за деня от София, за всеки случай. Храната е погълната за рекордно време достойно да се мери с олимпийски рекорд, естествено ако имаше дисциплина ядене. Сгъваме цирка и тръгваме по една улица, сетне паркова алея, които повече приличат на част от селски събор. Скара, бира, дрънкулки за децата, и народ, ама толкова народ, че се усъмнявам, че наистина сме се натресли неканени на месния събор. Тайно се надявам да е така и това да са си месните люде, на които им е писнало да зяпат някаква си подскачаща по баирите вода. Така и не разбрахме дали наистина има събор, но трафика по мостчетата беше ожесточен. Един приятелски съвет. Ако искате на се насладите на Крушунските водопади без да Ви скачат по главите или да се настъпвате идете там през седмица, в работен ден. Това е единствения недостатък на нашумели туристически дестинации – става като в метрото сутрин между 8 и 9 часа. Качваш се и слизаш от влакчето само и единствено на абордаж. Обаче, изминали сме двеста и кусур километра, аз съм се оборудвала със нов статив, филтри, нов обектив, нахъсала съм останалите колко е прекрасно мястото и точно в подножието да се откажем заради импровизиран митинг – няма как да стане. Нещо повече! Ние отдавна сме се калили в битки из градски транспорт, в молове и по пазари, та сега стотина туристи ли ще ни стреснат!? Вървим бавно по алеята и се наслаждаваме на природата. Бавим се най – вече заради мен. То това докато разпънеш статив, пък да нагласиш обективи, филтри, да настроиш един фотоапарат и да направиш снимка си отнема време. А, когато нечии крайници нахлуват в кадъра и провалят всяка снимка допринася за забавянето. Не съм предполагала, че нито една снимка няма да се получи. Но пък за друг път ще знам! Нали уж се учим от грешките си – еле па я! Как да е! Колкото по навътре вървим, толкова по стръмничко става. Мостчетата и стълбите са вклинени в скалите здраво и няма от какво да се притеснявате. Построени са така, че да може максимално да видите и да се полюбувате на водопадите. От тях имате и добри ъгли за да заснемете течащите води. Разбира се, когато на мостчето има по двайсетина човека, които и се побутват в стремеж да намерят място или да се разминат забравяте за добър ъгъл за заснемане или за време за любуване. На едно от мостчетата имаше комична ситуация с една едричка дама. Аз съм има няма 47 км, дори сега почти година след второто раждане и единственото, което носех е раница. Тази дама беше има – няма четири пъти колкото мен. Нищо против пълничките хора, но когато искат да те прегазят само от проклет характер, нищото против се изпарява. Всички се изчаквахме и се пропускахме ту в едната посока, ту в другата, а тя не, та не. Тъкмо бях преполовила моста, когато тази персона се втурна по мостчето срещу ми с думите: Е, сега как ще се разминем!? Ядосах се, защото просто трябваше да изчака, така както правехме всички други. Казах и, че има само един начин - да се върне назад, защото не бих могла да я прескоча. Може би я обидих, но не ми остави друг избор. Явно не разбра иронията, защото продължи да да опитва да ме прегази, ползвайки за опора страницата на моста. Завъртях се, глътнах въздух провесих раницата над скакавицата и някак си успях да размина разгневения хипопотам. Отнесе няколко …., но отдавна съм забелязала, че подобни нахални, да не кажа нагли люде не разбират ни от добро, ни от лошо. Затова просто подминах ситуацията без да се втелясвам особено. Продължихме да се шляем по мостчета и стълби. Е, не точно да се шляем, защото трафикът не позволяваше безметежно блеене. Пък и постоянно бяхме нащрек кое точно от децата – големите – ще пльосне в бързейте. Вече имаме челен опит с накисването в планински води. Пък и по – малките имат нужда от постоянно наблюдение, при все че поне едното е приклещено в прегръдката на кенгуру. Надявам се само поне докато сме на мостчето да не напълни памперса, че не търпи и ще настане една олелия. Детето сякаш разбира сложността на ситуацията – претъпкани тесни мостчета и стръмни стълби, насред водопади не е много удобно да сменяш памперси и бършеш омазани дупета, та се въздържа. Въпреки много хора , некачествените снимки водопадите си струват да се видят. Планувам да се върна там през есента, защото цветовете на него сезон ще придадат на мястото съвсем различна визия, много по подходяща за снимки. Тръгваме си от там в късния следобед. Надявам се, че катеренето по бетер и от диви кози, чистия въздух, натрупаните впечатления са изтощили децата и те ще поспят, ако не до Ловеч, но след Ловеч. Но днес надеждите ми са напълно разбити. Щръклеят още повече. Затова решаваме, че ще ги да омаломощим с една разходка из града. В Ловеч има какво да се види. Градът е чист и подреден. Спокоен. Закритият мост на Кольо Фичето е реновиран и е приютил дюкянчета за сувенири, картини и все от сорта. Пътьом си купуваме още един магнит с изрисуван въпросния мост и нахлуваме на мегдана. Уютни и чаровни магазинчета, кафетерии, пицарии ни посрещат. Решаваме да се изкатерим до хълма където съжителстват паметник на Васил Левски и средновековна крепост. Тъй като трябва да изкатерим улица от стълби невръстните членове на групата остават с татковците, а двамата съученици и двете им шантави майки се изкатерваме до върха. Изкачвайки се разглеждаме възрожденските къщи. Тази архитектура, с каладаръмените си улици, с каменните си дувари, масивни дървени порти, с окичените тераси и прозорци с цветя е запазила духа на епохата. На подобни места няма как чувството на патриотизъм, родолюбие да не проговорят в теб. За миг спираш да си онзи съвременен индивид, мачкан от проблеми, трупащ жлъч срещу държавата, в която си роден. Тук макар и малкото останала вяра в теб, че ще заживееш в една по – чиста, по – подредена, по – правова и свободна страна се възражда. Това са места, които те зареждат с позитивизъм, вяра и надежда. Но, много се разнежих. Издрапваме до горе. Оставяме по едно цветенце на паметника, правим няколко снимки за спомен и влизаме в крепостта. Входът е два лева за възрастни и деца над 7 години. Продават се картички, брошури с кратка история и сувенирчета. Запазена е голяма част от крепостта. Издигнат е висок кръст във вътрешността. Може да видите разположенията на жилищата. Крепостната стена е почти изцяло запазена. Целият хълм е в люляци и уханието им се разнася надалеч. Градът се вижда като на длан. Може да направите красиви панорамни снимки. Слънцето залязваше и на мен ми се получиха поне там снимките. Не дочакахме да се стъмни, но подобно на Велико Търново тук също осветяват вечер и на празници крепостта и гледката е впечатляваща. Така си оставяме причина да се върнем тук отново. Тъй като ни предстои да изминем отново 200 и няколко километра към осем вечерта си тръгваме. Натоварваме се във мини маршрутката и потегляме. Както сигурно забелязахте не споменавам Деветашката пещера. Не е случайно – просто не остана време да я посетим, за което малко съжалявам. Но, и това е още един повод да повторим тази дестинация. Благополучно се прибираме около 11 вечерта. Малкото зверче е заспало. За цял ден е спала общо около час, нещо обичайно за нея и сега вече е геройски уморена и спи непробудно. Баткото също е изморен и след бърз преглед на снимките си ляга. Мен все още ми е малко тъпо, че не отбихме и до Деветашката пещера, както и че снимките са пълен и тотален провал, но ще ми мине – някой ден! Още преди са е дошъл следващия ден вече се ровя в интернет за да избера друга дестинация за почивните дни около 24 май.

бутон за споделяне