Признавам, че за тези екскурзии ще разкажа със смесени чувства . В този край – северозападния исторически събития има и то много. Или не им понася тежестта на наследството или нямат и най – малка представа как да използват историята. Склонна съм да мисля, че и в двете има истина. Тук диалектът също е колоритен, саркастичен, с изключителни попадения. Твърд и малко насечен, но благозвучен. Такъв е дордето не премине границата и стане арогантен, жлъчен и пошъл. Тези хора владеят до съвършенство и двете му крайности. Такова е и моето отношение към всичко в този край – от едната крайност, та в другата. Има и още един аспект, за който съм сигурна, че оказва влияние на отношението ми, но той е личен и ще го оставя настрана. Тъй като сме на визитация в с. Селановци отправната точка е то. Пътят до Козлодуй в неравноделен такт. Какво толкова роптаят против каруците не ми е ясно!? Този път е подходящ за каруци, трактори, фадроми, БТР, москвичи. Както и да е – не притежаваме нито едно от упоменатите возила. Закротили сме на 40 км./ч. с идеята да не влезем в статистиката на претрепалите се по родните пътища и се наслаждаваме на гледките. Поля и само поля чак до хоризонта. Докато оглеждам релефа си спомням една подигравателна шега, която гласи, че Балкана ражда хора, а полето тикви. Оставям на Вас да я обмисляте и преценявате! С приближаването на района на атомната централа пътят добива друго измерение. Става прясно асфалтиран. Возията на автомобила коренно се променя. Сега вече можете да си пуснете Моцарт и Вивалди. Това при положение, че и Вие и спътниците Ви харесват този тип шумотевица. До тук беше с ръченицата. Пътят обикаля на километри от самата централа и това, което виждате са високи ограждения, надявам се охраняеми и в далечината някакви конструкции, които приличат на силози за жито. Естествено не са нито силози, нито пълни със жито. Това предполагам са стоманобетонни куполи, под които кротко си работят реакторите. Всъщност колкото и да сме надалеч съм сигурна, че ако не си работят кротко няма и да разберем, и не само ние, ами и цялата държава. Извинете ме за черния хумор. Като се замисля, ще си върнем тъпкано на власите, задето толкоз години обгазяват Силистра. Така и трябва – веднъж, ама качествено. Пак се отплеснах. Но, някак все ме влече да се шегувкам с тази централа. Аз много обичам слънчогледи. Някак ми действат хипнотично. Затова, когато пътуваме видя ли поле със слънчогледи спирам и го снимам. Тук около АЕЦ-а слънчогледи колкото щеш. Тези слънчогледи обаче са специални. Аз такива огромни пити със слънчоглед не бях виждала. О, не мислете, че е от радиацията. От климата ще да е, както и от любовта, с която биват отглеждани тези слънчогледи – гиганти. За да Ви се изясни картинката, ще ви обясня – когато съм на метър разстояние от поле със слънчогледи в кадъра попадат поне седем – осем стръка на преден план, а тук на поляна край централа в кадъра попадаха два стръка, като на единия половината от питата беше извън обсега. Но, не ще да е от радиацията – вероятно ми е дефектен фотоапарата. След няколко минути ме привикаха да се качвам в колата, защото трябвало да тръгваме пък и съм си взела дневната доза радиация. Продължихме. Тук има и друга особеност – така и не видяхме птици около централата. Може да е бил периода на миграция, ама доколкото ми е известно врабчета не мигрират, а точно това е сезона, в който щъркелите са се завърнали и гнездят. Ни врабчета, ни щъркели. Пък и тук не съм чула земеделците да се оплакват от полски мишки, къртици, скакалци и други вредители. Чудно защо!? Всичко в името на електричеството. Подминаваме това въз опустяло откъм живини място и след малко влизаме в Козлодуй. От това, което зървам през прозореца на автомобила оставам с впечатлението, че е сносен град. Чист и спретнат. Тъй като подозирам, че Радецки поради спецификациите си е на док, което ще рече пристанище, което ще рече водно пространство, а такова не се вижда нийде спираме да попитаме. Вярно, със софийска регистрация сме, вярно изглеждаме подозрително – двама възрастни и едно дете, вярно задавам шпионски въпрос : Къде е пристанището!?,но е вярно, че поне двама от тримата, които попитахме или са си серт по характер, или въобще не вдяваха какво говорим!? Взе да ми се газира настроението. Не ги питах дали харесват софиянци, пък и не ме интересува кой на къде му ходи китката, ама поне табели да имаше. Тогава нямаше да им се налага да са любезни и отзивчиви с гражданята, дето им навлизат в простора. Третият, който питаме за посоката е една възрастна баба, която охотно ни обяснява, че сме само направо и малко преди да излезем от града има табела за паметника на Ботев и те там трябвало да отбием в дясно. За кораб обаче нищо не знаела, еле пък за Радецки, ма те там било. Поблагодаряваме на старицата и направо до`къ` не видим отбивката. Подминали сме отбивката и това го разбрахме като видяхме изходната табела на Козлодуй. Ресто и с по – бавна скорост се заозъртахме. Само на едно място имаше изсечени дървета и прашен черен участък, който отвеждаше до реката. Не ми се вярваше да е това. Не ми приличаше на отбивка водеща до пристанище, на което да е акостирал Радецки. Не че съм очаквала фанфари, фойерверки все едно посрещаме шести американски флот, ама това все пак е Радецки. Пък и пристанищата имат кейове, докове и най – разни плавателни атрибути. Както гласи местен израз : „Е…. пустиняците!” Правилно са ме гледали като съсел в улук хората като ги питах къде е пристанището? Няма такова. Насред брега има едно дървено, широко нещо влизащо на метър два в реката, което е хем кей, хем док, хем пристан – три в едно,” да го е…”, както гласи друг местен израз. И на това чудо на северозападната изобретателност и креативност привързан Радецки. Разбрах го по името изписано на носа на корабчето. Заля ме някаква странна смесица от патриотизъм, гордост и все едни такива родолюбиви емоции. Поогледахме се, повъртяхме се обаче никаква жива душа се не мяркаше, ни по палубата, ни на сушата. Само ние, гордия Радецки и тихия бял Дунав. Реших, че сме нацелили обедната почивка, та закиснахме в очакване да се появи някой, все едно кой – охрана, касиер, гид, капитан, юнга – че да ни въведе и разведе из този исторически плаващ съд. Докато чакахме съзрях и един огромен каменен паметник на Ботев, който си стоеше прикрит в шубраците. И докато обяснявах на сина чий е този паметник, и кой е този човек изпод трюма изникна някакъв индивид в работен син гащеризон. Сепна се от възгласите ни и се закова на палубата. Притичахме по кея-док-пристан и в един глас го заразпитвахме откъде и как да си закупим билети и въобще как става качването на туристи на корабчето. Гледаше ни неразбиращо. Усъмнихме се да не е глух, но той отвори уста и с ведра усмивка забълва нещо на някакъв странен език. В края на изречението загряхме, че приказва на румънски. Пробвах го на английски, ама само поклати отрицателно глава. Е, нема що! На българска земя, в териториални български води се оказва, че трябва да владееш не само английски и руски / задължителни в различни периоди от образователната система / пък и влашки. Почти се бях отказала и вече обръщах гръб на историята, с нагласата да дойдем друг ден с преводач владеещ румънски и този влах ни направи жест да се качваме на палубата. Нямаше на кой друг и извадихме пари да му платим таксата на него, но той заклати отрицателно глава, бръкна си в джобовете и ненадейно се спусна в машинното отделение, оставяйки ни сами на Радецки. Ама, че можеше да гепим експонатите, или пък парите събрани като дарения на никого не му пукаше. Обходихме палубата, влезнахме в каютите и залата, ако въобще така се нарича / нямаше кой да ни разкаже и обясни /. Там в тази зала беше направена въстановка и бяха изложени сабята и пищова на Ботев, негови записки и разни такива неща. Не си падам по духове и прочее, но пресъздадената атмосфера и обстановка те впечатляват и в някаква степен смиряват. Разгледахме, пуснахме своя дан в кутията за дарения, с надеждата че няма някой тъпак да ги окраде, а ще отидат за поддръжката на кораба и отново излезнахме на палубата. Там в капитанската кабина имаше човек, който се оказа капитана и българин, който ни разказа някой подробности около реставрацията и позволи на сина да удари камбаната, която предполагам е служила за звукова аларма, когато корабчето е пътувало вечер и нощем. Попитахме дали и кога можем да се повозим и как се осъществява това и за мое голямо изумление човека ни обясни, че поради слаб зрителски интерес в повечето от времето Радецки седи на док. Но за да имат доходи за поддръжка организират не какво да е, а сватби на палубата. Ако е на док наемната цена беше 2000 лв., ако е в движение по реката наемната цена беше 5000 лв. Разбира се сватбите били само на палубата, за да не се съсипят и унищожат експонатите, интериора и обзавеждането. Слушах и бях повече от сигурна, че си прави шега със туристите – льольовци. Но не беше шега. На този кораб с толкова богата и дълга история, реставриран с парите събрани от, забележете, деца в училища, и съдействието на Юнеско се организираха сватби. Доповръща ми се, но не от морска болест, а от скотоумщината. Би могло да е лесно и просто – такса за да се качиш, такса за да се повозиш, място за дарения отиващи за поддръжка на кораба, изграждане на приличен пристан, реклама, ама не – ние сватби правим. Представям си гледката – плава Радецки по Дунав, а от палубата му се носят превърналите се в традиционни чалга и гюбеци. В главата ми оттеква едно четиристишие, само дето сега вече не ми звучи, като както го учехме и анализирахме в стил „Какво е искал да каже поета ?” Сега ми звучи като да ни го е казал и при все, че е прозрял що за племе сме пак го е казал с обич :
„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!”
0 коментара:
Публикуване на коментар