На 80 километра от София също подходящо за еднодневни излети. Въпросното ждрело е до Трън , аха на хвърлей от българо-сръбската граница / Това в случай, че сте решили да забегвате. / До там имате два маршрута, чиято разлика е 5-6 километра, което си е нищо. Съществената разлика е не в разстоянието, а градовете, селата и паланките покрай, които преминавате. Ако сте горд притежател на „Голф 2”, по възможност бял, съвсем логично е да минете през Перник, сетне Брезник и оттам право напред, та в Трън. Естествено през града на миньорите и „голф”-овете може да минете, ако не знаете за другия път през Божурище и Пожарево, което е и по – късия, къде 74 километра. Въпреки, че не се движим с това изумително изобретение на автомобилната индустрия на отиване се изрязваме през Перник. Така и не знам дали има какво да се види в този град!? Както винаги минаваме по някакви улици в околовръс на селището. Малко преди един светофар спираме и питаме местен за посоката, не защото не знаем, а защото е традиция. „На светофара у уево…” И до днес не мога да си обясня това изумително произношение на буквата Л, но го зачислявам към диалектите, които обогатяват и разнообразяват българския език и продължаваме. Достигаме Трън и преминаваме през сами център. Мегданът е спретнат. Червени плочи или павета, не му разбирам се мъдрят подредени под конец. Улично осветление, райграс, шадраванче, фонтанче, пейки, предни фасади на сгради и къщи – всичко налично и в отлично състояние. Тъй като, както казах сме пишман туристи и времето, и климата ни притискат преминаваме транзитно, което е грешка. В Трън трябва да се позаседиш – да се разходиш, да посетиш кръчмата, да се вслушаш в местния език. Може и дума да не разбереш, обаче само там говорят на свой си собствен език – колоритен, причудлив, забавен. Щом добър ден не можеш да припознаеш, какви ли са им псувните !? Ние обаче, препускаме – първо, защото е около три следобяд / просто сколасахме в два да тръгнем от София / и второ, защото над нас са надвиснали купесто – дъждовни облаци. В най – лошия вариант просто ще се повозим до там и обратно. О, има и трето – сега ни съпровождат две деца на по осем години и едно пеленаче. И като казвам пеленаче говоря сериозно. Бебето е на месец и половина. Да не си помислихте, че се шегувам ! И то, милото с побъркана майка като мен. Нали казват, че Господ бил сбирач ! Достигаме до поляна край рекичка. Рекичката е Ерма. Не знам дали от сезона или от почвата, която е керемидено – червена в този район, но и реката е керемидена на цвят. Явно все още е буйна и влачи тази почва. Все едно – червена, зелена или синя – щом е вода значи има риск синковеца да се накваси, затова още преди да сме пристъпили на ливадата започвам с предупрежденията – не гази в реката, не заставай на речните камъни и все от сорта. Да, да ! – двойно положително отрицание. Директно се заковава на милиметри от реката и гледа налудничаво, щастливо – налудничаво. Иззад гърба ми беззащитното създание надава тревожен вой. Гладен е и въобще не се интересува от факта, че и неговата майка, също има нужда от почивка. Всички явно са изгладнели, защото обграждат спрелия в началото на поляната пикап, който всъщност представлява мобилна гостилница. Кебапчета, кюфтета, лютеница, глетав хляб, гранулирани кафе и чай в термос, по едно стекче безалкохолно и бира. С такава наслада се омитат пластмасовите чинийки, че чак да ни завиди човек. Това „Бьоф Строганов” , това „Гъши дроб с ананас фламбе”, това „Шато Марго”, това „Бужоле Вилаж”, какви са тез` префърцунени манджи и пиячка!? След като си напълваме търбусите решаваме да се отправим по еко пътеката . Все пак за това сме дошли – да се раздвижим, да разгледаме, да снимаме / че за какво влача цели два фотоапарата – да ми тежат ли!?/ Естествено, като истински пишман туристи не сме предвидили няколко неща. Не сме се запознали с района предварително, а „свети” Гугъл предлага бол информация – къде, какво, колко, как, защо. Така и не знаем, че целия маршрут обхваща от това ждрело до ждрелото на река Ябланишка, край село Банкя. Имаме водопади, скални образования, скален параклис и още едни такива красоти и всичко туй е около 14 километра и са нужни около седем часа да се извърви, защото не са жълтите павета, а са дървени мостчета, тесни планински пътеки…въобще пресечена местност с денивелация от 700 м. Ама що ли пък ни трябва да знаем предварително, друго си е да е следварително. Първото препятствие е дървен мост току до самото ждрело, там където и реката се вихри с пълна сила. При нормални обстоятелства това мостче не би било проблем – видимо е здраво и стабилно. Вдъхва доверие. При още по нормални обстоятелства двама души, средно телосложение могат да се разминат като се поизвърнат с лице или гръб един към друг. Кой обаче е казал, че при наличието ни на бял свят обстоятелствата в нашия живот са нормални. При все, че имаме под ръка „кенгуру” / не австралийско, а торба за бебета / ние решаваме, че ще преминаваме с количката. И на двата бряга импровизираните стълби отвеждащи до моста са под има няма 70 градусов наклон. Влагата е полепнала досадно по тревички и камъчета и подметките на обувките ни се хлъзгат. Освен всичко, страните на количката опират в перилата на моста, представляващи дебели извити клони. От какво дърво не знам, обаче са извити. Със самоходещите деца преминаваме първи и сме асъл като туристи – „Еха!”, „Иха!”, и всякакви жизнерадостни възгласи съпроводени с посочване с пръст и прочее. Идва ред на двамата мъже, които са поели отговорността за пренасянето на бебето в количката. Справиха се перфектно, но въпреки това за известно време дъхът ми беше спрял, а сърцето ми почти избуши гръдния кош. И почти преминали моста на пътя им застана някакъв полу идиот с фотоапарат, който ги помоли да спрат, приклекнат за да ги снимал. Ало, колега и на мен ми се ще да ги фотографирам, ама здравето на бебето е над всичко. Насмалко таткото да му резне един по носа, ма ръцете му бяха заети с количката, та се размина. Вярно, аз успях да ги щракна, ама ей тъй от движение, без предварителна подредба. Какво ли биха казали американските социални служби по въпроса!? Само като зърнат синявиците по сина ми сигурно ще ми отнемат родителските права…на рамо да си носят социалните служби тези! Излазихме до черния път с дълъг и недовършен тунел и както се оказа, и той тръгвал от поляната. Пре спокойно, без екстремни действия могло да си вървим по него с количката, но ние откъде да знаем. Естествено, връщането го осъществихме по „царския” път. Изпречи ни се насреща този тунел и ние навлязохме в него. Предполагахме, че ще ни отведе от другата страна на ждрелото и ще видим водопада. Останахме си с предположенията. За да зърнем водопада трябваше пак да се хакнем в гората и отново да се движим по тясна и стръмна пътека, сетне по подобни мостчета . Отказахме се. Късният час, облачното време и количка непригодна за off-road би било изключителна глупост от наша страна, а чак до толкоз не сме слаби в главите. Повървяхме още малко, поснимахме се още малко и се върнахме. Така не видяхме почти нищо от тези природни красоти, но сега имаме достатъчно причини да се върнем там – и да направим пълен преход. За съжаление и тук имаше няколко детайла, които пак и отново ме връщат на темата за тази нашата си глупост. Вероятно тази еко пътека е изградена със средства по разни евро – програми, но се пита в задачата, с какви средства се поддържа сега и за в бъдеще? И тук няма такси, сувенири и каквото там би носило приходи, с които да се поддържа всичко. Не ме разбирайте погрешно – не преливам откъм пари, но знам, че безплатни обяди няма. Затова и предпочитам да си платя някаква такса, която да е част от средствата за поддръжка и реклама на мястото. Ждрелото на река Ерма, както и ждрелото на река Ябланишка, както и многото манастири, църкви, параклиси си заслужават да бъдат видени. За съжаление за много от тези културни и природни забележителности в едната проста Уикипедия ще прочетете, че или са разграбени, разрушени, или занемарени, или изсечени незаконно. А хората четат уики-то предварително, за да знаят къде и какво да видят, за разлика от мен, която чета къде и какво е трябвало да видя! И така след половинчата екскурзия се прибираме, но този път преминаваме през Пожарево и Божурище. Пътят е приличен. В един участък около с. Златуша е като калдъръм, но иначе се вие покрай селца и паланки и открива красиви гледки. И там някъде по баирите, на високото виждате огромна, наситена дъга като портал. Какво ли ще се случи ако преминем под дъгата…може би пък да се случват чудеса!
Вторник, Юни 22, 2010
Приключенията на един пишман турист II
Втора дестинация – Ждрелото на река Ерма
На 80 километра от София също подходящо за еднодневни излети. Въпросното ждрело е до Трън , аха на хвърлей от българо-сръбската граница / Това в случай, че сте решили да забегвате. / До там имате два маршрута, чиято разлика е 5-6 километра, което си е нищо. Съществената разлика е не в разстоянието, а градовете, селата и паланките покрай, които преминавате. Ако сте горд притежател на „Голф 2”, по възможност бял, съвсем логично е да минете през Перник, сетне Брезник и оттам право напред, та в Трън. Естествено през града на миньорите и „голф”-овете може да минете, ако не знаете за другия път през Божурище и Пожарево, което е и по – късия, къде 74 километра. Въпреки, че не се движим с това изумително изобретение на автомобилната индустрия на отиване се изрязваме през Перник. Така и не знам дали има какво да се види в този град!? Както винаги минаваме по някакви улици в околовръс на селището. Малко преди един светофар спираме и питаме местен за посоката, не защото не знаем, а защото е традиция. „На светофара у уево…” И до днес не мога да си обясня това изумително произношение на буквата Л, но го зачислявам към диалектите, които обогатяват и разнообразяват българския език и продължаваме. Достигаме Трън и преминаваме през сами център. Мегданът е спретнат. Червени плочи или павета, не му разбирам се мъдрят подредени под конец. Улично осветление, райграс, шадраванче, фонтанче, пейки, предни фасади на сгради и къщи – всичко налично и в отлично състояние. Тъй като, както казах сме пишман туристи и времето, и климата ни притискат преминаваме транзитно, което е грешка. В Трън трябва да се позаседиш – да се разходиш, да посетиш кръчмата, да се вслушаш в местния език. Може и дума да не разбереш, обаче само там говорят на свой си собствен език – колоритен, причудлив, забавен. Щом добър ден не можеш да припознаеш, какви ли са им псувните !? Ние обаче, препускаме – първо, защото е около три следобяд / просто сколасахме в два да тръгнем от София / и второ, защото над нас са надвиснали купесто – дъждовни облаци. В най – лошия вариант просто ще се повозим до там и обратно. О, има и трето – сега ни съпровождат две деца на по осем години и едно пеленаче. И като казвам пеленаче говоря сериозно. Бебето е на месец и половина. Да не си помислихте, че се шегувам ! И то, милото с побъркана майка като мен. Нали казват, че Господ бил сбирач ! Достигаме до поляна край рекичка. Рекичката е Ерма. Не знам дали от сезона или от почвата, която е керемидено – червена в този район, но и реката е керемидена на цвят. Явно все още е буйна и влачи тази почва. Все едно – червена, зелена или синя – щом е вода значи има риск синковеца да се накваси, затова още преди да сме пристъпили на ливадата започвам с предупрежденията – не гази в реката, не заставай на речните камъни и все от сорта. Да, да ! – двойно положително отрицание. Директно се заковава на милиметри от реката и гледа налудничаво, щастливо – налудничаво. Иззад гърба ми беззащитното създание надава тревожен вой. Гладен е и въобще не се интересува от факта, че и неговата майка, също има нужда от почивка. Всички явно са изгладнели, защото обграждат спрелия в началото на поляната пикап, който всъщност представлява мобилна гостилница. Кебапчета, кюфтета, лютеница, глетав хляб, гранулирани кафе и чай в термос, по едно стекче безалкохолно и бира. С такава наслада се омитат пластмасовите чинийки, че чак да ни завиди човек. Това „Бьоф Строганов” , това „Гъши дроб с ананас фламбе”, това „Шато Марго”, това „Бужоле Вилаж”, какви са тез` префърцунени манджи и пиячка!? След като си напълваме търбусите решаваме да се отправим по еко пътеката . Все пак за това сме дошли – да се раздвижим, да разгледаме, да снимаме / че за какво влача цели два фотоапарата – да ми тежат ли!?/ Естествено, като истински пишман туристи не сме предвидили няколко неща. Не сме се запознали с района предварително, а „свети” Гугъл предлага бол информация – къде, какво, колко, как, защо. Така и не знаем, че целия маршрут обхваща от това ждрело до ждрелото на река Ябланишка, край село Банкя. Имаме водопади, скални образования, скален параклис и още едни такива красоти и всичко туй е около 14 километра и са нужни около седем часа да се извърви, защото не са жълтите павета, а са дървени мостчета, тесни планински пътеки…въобще пресечена местност с денивелация от 700 м. Ама що ли пък ни трябва да знаем предварително, друго си е да е следварително. Първото препятствие е дървен мост току до самото ждрело, там където и реката се вихри с пълна сила. При нормални обстоятелства това мостче не би било проблем – видимо е здраво и стабилно. Вдъхва доверие. При още по нормални обстоятелства двама души, средно телосложение могат да се разминат като се поизвърнат с лице или гръб един към друг. Кой обаче е казал, че при наличието ни на бял свят обстоятелствата в нашия живот са нормални. При все, че имаме под ръка „кенгуру” / не австралийско, а торба за бебета / ние решаваме, че ще преминаваме с количката. И на двата бряга импровизираните стълби отвеждащи до моста са под има няма 70 градусов наклон. Влагата е полепнала досадно по тревички и камъчета и подметките на обувките ни се хлъзгат. Освен всичко, страните на количката опират в перилата на моста, представляващи дебели извити клони. От какво дърво не знам, обаче са извити. Със самоходещите деца преминаваме първи и сме асъл като туристи – „Еха!”, „Иха!”, и всякакви жизнерадостни възгласи съпроводени с посочване с пръст и прочее. Идва ред на двамата мъже, които са поели отговорността за пренасянето на бебето в количката. Справиха се перфектно, но въпреки това за известно време дъхът ми беше спрял, а сърцето ми почти избуши гръдния кош. И почти преминали моста на пътя им застана някакъв полу идиот с фотоапарат, който ги помоли да спрат, приклекнат за да ги снимал. Ало, колега и на мен ми се ще да ги фотографирам, ама здравето на бебето е над всичко. Насмалко таткото да му резне един по носа, ма ръцете му бяха заети с количката, та се размина. Вярно, аз успях да ги щракна, ама ей тъй от движение, без предварителна подредба. Какво ли биха казали американските социални служби по въпроса!? Само като зърнат синявиците по сина ми сигурно ще ми отнемат родителските права…на рамо да си носят социалните служби тези! Излазихме до черния път с дълъг и недовършен тунел и както се оказа, и той тръгвал от поляната. Пре спокойно, без екстремни действия могло да си вървим по него с количката, но ние откъде да знаем. Естествено, връщането го осъществихме по „царския” път. Изпречи ни се насреща този тунел и ние навлязохме в него. Предполагахме, че ще ни отведе от другата страна на ждрелото и ще видим водопада. Останахме си с предположенията. За да зърнем водопада трябваше пак да се хакнем в гората и отново да се движим по тясна и стръмна пътека, сетне по подобни мостчета . Отказахме се. Късният час, облачното време и количка непригодна за off-road би било изключителна глупост от наша страна, а чак до толкоз не сме слаби в главите. Повървяхме още малко, поснимахме се още малко и се върнахме. Така не видяхме почти нищо от тези природни красоти, но сега имаме достатъчно причини да се върнем там – и да направим пълен преход. За съжаление и тук имаше няколко детайла, които пак и отново ме връщат на темата за тази нашата си глупост. Вероятно тази еко пътека е изградена със средства по разни евро – програми, но се пита в задачата, с какви средства се поддържа сега и за в бъдеще? И тук няма такси, сувенири и каквото там би носило приходи, с които да се поддържа всичко. Не ме разбирайте погрешно – не преливам откъм пари, но знам, че безплатни обяди няма. Затова и предпочитам да си платя някаква такса, която да е част от средствата за поддръжка и реклама на мястото. Ждрелото на река Ерма, както и ждрелото на река Ябланишка, както и многото манастири, църкви, параклиси си заслужават да бъдат видени. За съжаление за много от тези културни и природни забележителности в едната проста Уикипедия ще прочетете, че или са разграбени, разрушени, или занемарени, или изсечени незаконно. А хората четат уики-то предварително, за да знаят къде и какво да видят, за разлика от мен, която чета къде и какво е трябвало да видя! И така след половинчата екскурзия се прибираме, но този път преминаваме през Пожарево и Божурище. Пътят е приличен. В един участък около с. Златуша е като калдъръм, но иначе се вие покрай селца и паланки и открива красиви гледки. И там някъде по баирите, на високото виждате огромна, наситена дъга като портал. Какво ли ще се случи ако преминем под дъгата…може би пък да се случват чудеса!
На 80 километра от София също подходящо за еднодневни излети. Въпросното ждрело е до Трън , аха на хвърлей от българо-сръбската граница / Това в случай, че сте решили да забегвате. / До там имате два маршрута, чиято разлика е 5-6 километра, което си е нищо. Съществената разлика е не в разстоянието, а градовете, селата и паланките покрай, които преминавате. Ако сте горд притежател на „Голф 2”, по възможност бял, съвсем логично е да минете през Перник, сетне Брезник и оттам право напред, та в Трън. Естествено през града на миньорите и „голф”-овете може да минете, ако не знаете за другия път през Божурище и Пожарево, което е и по – късия, къде 74 километра. Въпреки, че не се движим с това изумително изобретение на автомобилната индустрия на отиване се изрязваме през Перник. Така и не знам дали има какво да се види в този град!? Както винаги минаваме по някакви улици в околовръс на селището. Малко преди един светофар спираме и питаме местен за посоката, не защото не знаем, а защото е традиция. „На светофара у уево…” И до днес не мога да си обясня това изумително произношение на буквата Л, но го зачислявам към диалектите, които обогатяват и разнообразяват българския език и продължаваме. Достигаме Трън и преминаваме през сами център. Мегданът е спретнат. Червени плочи или павета, не му разбирам се мъдрят подредени под конец. Улично осветление, райграс, шадраванче, фонтанче, пейки, предни фасади на сгради и къщи – всичко налично и в отлично състояние. Тъй като, както казах сме пишман туристи и времето, и климата ни притискат преминаваме транзитно, което е грешка. В Трън трябва да се позаседиш – да се разходиш, да посетиш кръчмата, да се вслушаш в местния език. Може и дума да не разбереш, обаче само там говорят на свой си собствен език – колоритен, причудлив, забавен. Щом добър ден не можеш да припознаеш, какви ли са им псувните !? Ние обаче, препускаме – първо, защото е около три следобяд / просто сколасахме в два да тръгнем от София / и второ, защото над нас са надвиснали купесто – дъждовни облаци. В най – лошия вариант просто ще се повозим до там и обратно. О, има и трето – сега ни съпровождат две деца на по осем години и едно пеленаче. И като казвам пеленаче говоря сериозно. Бебето е на месец и половина. Да не си помислихте, че се шегувам ! И то, милото с побъркана майка като мен. Нали казват, че Господ бил сбирач ! Достигаме до поляна край рекичка. Рекичката е Ерма. Не знам дали от сезона или от почвата, която е керемидено – червена в този район, но и реката е керемидена на цвят. Явно все още е буйна и влачи тази почва. Все едно – червена, зелена или синя – щом е вода значи има риск синковеца да се накваси, затова още преди да сме пристъпили на ливадата започвам с предупрежденията – не гази в реката, не заставай на речните камъни и все от сорта. Да, да ! – двойно положително отрицание. Директно се заковава на милиметри от реката и гледа налудничаво, щастливо – налудничаво. Иззад гърба ми беззащитното създание надава тревожен вой. Гладен е и въобще не се интересува от факта, че и неговата майка, също има нужда от почивка. Всички явно са изгладнели, защото обграждат спрелия в началото на поляната пикап, който всъщност представлява мобилна гостилница. Кебапчета, кюфтета, лютеница, глетав хляб, гранулирани кафе и чай в термос, по едно стекче безалкохолно и бира. С такава наслада се омитат пластмасовите чинийки, че чак да ни завиди човек. Това „Бьоф Строганов” , това „Гъши дроб с ананас фламбе”, това „Шато Марго”, това „Бужоле Вилаж”, какви са тез` префърцунени манджи и пиячка!? След като си напълваме търбусите решаваме да се отправим по еко пътеката . Все пак за това сме дошли – да се раздвижим, да разгледаме, да снимаме / че за какво влача цели два фотоапарата – да ми тежат ли!?/ Естествено, като истински пишман туристи не сме предвидили няколко неща. Не сме се запознали с района предварително, а „свети” Гугъл предлага бол информация – къде, какво, колко, как, защо. Така и не знаем, че целия маршрут обхваща от това ждрело до ждрелото на река Ябланишка, край село Банкя. Имаме водопади, скални образования, скален параклис и още едни такива красоти и всичко туй е около 14 километра и са нужни около седем часа да се извърви, защото не са жълтите павета, а са дървени мостчета, тесни планински пътеки…въобще пресечена местност с денивелация от 700 м. Ама що ли пък ни трябва да знаем предварително, друго си е да е следварително. Първото препятствие е дървен мост току до самото ждрело, там където и реката се вихри с пълна сила. При нормални обстоятелства това мостче не би било проблем – видимо е здраво и стабилно. Вдъхва доверие. При още по нормални обстоятелства двама души, средно телосложение могат да се разминат като се поизвърнат с лице или гръб един към друг. Кой обаче е казал, че при наличието ни на бял свят обстоятелствата в нашия живот са нормални. При все, че имаме под ръка „кенгуру” / не австралийско, а торба за бебета / ние решаваме, че ще преминаваме с количката. И на двата бряга импровизираните стълби отвеждащи до моста са под има няма 70 градусов наклон. Влагата е полепнала досадно по тревички и камъчета и подметките на обувките ни се хлъзгат. Освен всичко, страните на количката опират в перилата на моста, представляващи дебели извити клони. От какво дърво не знам, обаче са извити. Със самоходещите деца преминаваме първи и сме асъл като туристи – „Еха!”, „Иха!”, и всякакви жизнерадостни възгласи съпроводени с посочване с пръст и прочее. Идва ред на двамата мъже, които са поели отговорността за пренасянето на бебето в количката. Справиха се перфектно, но въпреки това за известно време дъхът ми беше спрял, а сърцето ми почти избуши гръдния кош. И почти преминали моста на пътя им застана някакъв полу идиот с фотоапарат, който ги помоли да спрат, приклекнат за да ги снимал. Ало, колега и на мен ми се ще да ги фотографирам, ама здравето на бебето е над всичко. Насмалко таткото да му резне един по носа, ма ръцете му бяха заети с количката, та се размина. Вярно, аз успях да ги щракна, ама ей тъй от движение, без предварителна подредба. Какво ли биха казали американските социални служби по въпроса!? Само като зърнат синявиците по сина ми сигурно ще ми отнемат родителските права…на рамо да си носят социалните служби тези! Излазихме до черния път с дълъг и недовършен тунел и както се оказа, и той тръгвал от поляната. Пре спокойно, без екстремни действия могло да си вървим по него с количката, но ние откъде да знаем. Естествено, връщането го осъществихме по „царския” път. Изпречи ни се насреща този тунел и ние навлязохме в него. Предполагахме, че ще ни отведе от другата страна на ждрелото и ще видим водопада. Останахме си с предположенията. За да зърнем водопада трябваше пак да се хакнем в гората и отново да се движим по тясна и стръмна пътека, сетне по подобни мостчета . Отказахме се. Късният час, облачното време и количка непригодна за off-road би било изключителна глупост от наша страна, а чак до толкоз не сме слаби в главите. Повървяхме още малко, поснимахме се още малко и се върнахме. Така не видяхме почти нищо от тези природни красоти, но сега имаме достатъчно причини да се върнем там – и да направим пълен преход. За съжаление и тук имаше няколко детайла, които пак и отново ме връщат на темата за тази нашата си глупост. Вероятно тази еко пътека е изградена със средства по разни евро – програми, но се пита в задачата, с какви средства се поддържа сега и за в бъдеще? И тук няма такси, сувенири и каквото там би носило приходи, с които да се поддържа всичко. Не ме разбирайте погрешно – не преливам откъм пари, но знам, че безплатни обяди няма. Затова и предпочитам да си платя някаква такса, която да е част от средствата за поддръжка и реклама на мястото. Ждрелото на река Ерма, както и ждрелото на река Ябланишка, както и многото манастири, църкви, параклиси си заслужават да бъдат видени. За съжаление за много от тези културни и природни забележителности в едната проста Уикипедия ще прочетете, че или са разграбени, разрушени, или занемарени, или изсечени незаконно. А хората четат уики-то предварително, за да знаят къде и какво да видят, за разлика от мен, която чета къде и какво е трябвало да видя! И така след половинчата екскурзия се прибираме, но този път преминаваме през Пожарево и Божурище. Пътят е приличен. В един участък около с. Златуша е като калдъръм, но иначе се вие покрай селца и паланки и открива красиви гледки. И там някъде по баирите, на високото виждате огромна, наситена дъга като портал. Какво ли ще се случи ако преминем под дъгата…може би пък да се случват чудеса!
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
0 коментара:
Публикуване на коментар