За автора
Слагам себе си в графата на пишман туристите, не защото не обичам да пътувам, да разглеждам забележителности, да се шляя всред природата и прочее. Пишман съм, защото не обичам буболечки – бръмбари, гъсеници, червей. Не, че не ги обичам, гад ме е от такива гадинки. Гад ме е и от змии, макар да е добре известна родствената ми връзка с тях. От гущери и подобни също ме втриса. На всичко отгоре имам и две фобии – от тясно и високо. Мен в палатка няма да ме видите, колко ще да е голяма. Скалното катерене ме впечатлява, еле когато Том Круз го прави / скалното катерене, имах предвид !!! /. Аз обаче, като дива коза да подскачам от зъбер на зъбер – те, това няма как да се случи. С тези особености на личността съм си баш пишман турист.
Като съвестен родител правя- струвам през почивните дни, ваканциите да извеждам детето от пределите на града с опознавателно – образователно - развлекателна цел. Няма да се превземам и ще призная, че тези „излизания” от града имат и егоистичен аспект. Така от една страна компенсирам липсващото село в детството / глупеех по цяло лято в квартала и едва на 33 разбрах, как и кога от яйцата се излюпват пилета!/, от друга се отдавам на удоволствието от „щракане” с фотоапарат.
Вярно, че като дете съм обикаляла татковината, но сега е различно…в някой отношения. Основната разлика е отрочето. В какъв смисъл !? Във всякакъв.
Когато възторжено, чистосърдечно, ей така по детски възкликва „Мама му стара!” зървайки за първи път светулки, а Вие се чудите дали да бъдете модерен родител и да побеседвате с детето на тема : „Мръсни думи” или да „зашиете” по стара традиция плесница по врата. Ето за тази разлика говоря.
Едва ли някой се съмнява, че приказката за морето, децата и сапуна не е вярна. Вярна си е и още как.
Когато тръгвате на излет, екскурзия, пътешествие или разходка с деца…”дупе да Ви е яко”. Това по принцип! В моя случай като добавите и фобиите, за които споменах и сме си пътуващ цирк.
Първият път, в който ясно осъзнах, че деца и природа са взривоопасна комбинация беше преди две или три години. Един летен ден абсолютно ненадейно ни хрумна да се качим на Витоша. Поради близостта ли, поради глупостта ли тръгнахме тотално неподготвени – в раницата имаше бутилка вода, някакви вафли, фотоапарат и толкоз. Всичко вървеше по мед и масло. Децата търчаха напред – назад, беряха някакви цветенца, събираха съчки за огрев, птичките пееха, слънцето блестеше…не не блестеше имаше облаци и се кумеше дали да вали, снимахме се …идилия Ви казвам. Идилия , но настана вечер и време да си тръгваме. За последно, все едно повече няма да ни стъпи крака там оставихме децата да се катерят по морените. При все, че подозирах подметките в несъвместимост с влажните камъни отправих устно предупреждение към сина да внимава и толкоз. И той внимаваше…на огромните камънаци и тотално не внимаваше на малките плоски камъчета. Позиращ прав, сух, усмихнат, натиснах „спусъка”, затвора на обектива прищрака, за миг дисплея потъмня и сетне възпроизведе заснетия кадър. Гледах в дисплея и не вярвах на очите си. Снимката беше на дете нагазило в ледената вода до колене, с мокри до раменете дрехи и с уплашен поглед. Вероятно подозираше, че единствения вариант за затопляне е пердахът. Оставих боя за вкъщи, защото трескаво мислех как да не изстине докато се приберем. В този случай нямаше здравословни проблеми, защото за късмет другата майка беше забравила в багажника на колата комплект анцуг и така спасихме положението. И досега се чудя какво щеше да е, ако бяхме с маршрутка или градски транспорт и нямаше кой да ни услужи с дрехи. След този злощастен излет раницата се пръска по шевовете. От дрехи и обувки до консумативи за първа помощ. Въпреки това не смея и да помисля, че съм подготвена. С моя късмет клонящ към нулата и с камикадзето, което ми е син нещата никога не са сигурни.
Маршрут първи
Искърското дефиле – манастир Седемте престола – чифлик - Водопад на извор Житолюб – пещера Темната дупка
По този маршрут можете да се движите със собствен транспорт или с БДЖ. Не съм по екстремните изживявания, което прави железницата най – малко желания от мен вариант за придвижване от точка А до точка Б. Да си призная, след известен размисъл открих и предимства на този транспорт. Жива, макар и ръждясала, прашлясала, мърлява, но жива история за детето. Като машина на времето – искаш миналия век – те ти миналия век! Друго предимство е скоростта. Искърското дефиле е живописно. Струва си човек да забави ход за да се полюбува на лъкатушещата река, респектиращите Стара планина и Врачански балкан, на водопади и пещери, на сгушените сякаш едни китни, други забравени от Бога къщи, да зърне кротко преживящите Марко / магаре /, Мара /крава/. Всичко туй, та и още можете да видите, ако пътувате с влак на БДЖ – толкова е бавен ! Последното, макар и още непроверено в практиката предимство е, че на детето няма да му стане лошо и да му се сгади, поне не и от скоростта. В този случай обаче не рискувах да изпитвам предимствата и недостатъците на БДЖ и пътуваме с автомобил. „Лошо ми е, повръща ми се, боли ме глава.” е рефрен от скоро и се надявам да отмине с възрастта – на шестнадесет просто няма да иска да ходи с майка и баща по екскурзии. Засега се справяме криво – ляво със ситуацията. Пием хапчета против гадене, мокрим си лицето с вода, въргаляме се на задната седалка в опити да придремем по път, спираме и драйфаме на банкета…обичайните неща. Ако автомобилът Ви е нов и има най – разни екстри – телевизор на гърба на предната седалка, или пък предвидливо сте взели портативен плейстейшън ще забележите, че тези нещица имат лечебен ефект. За съжаление синът ми не е случил нито на автомобил, нито на майка . В колата екстри са маламашка, бояджийско мече, мостри технически камък* и сопа с размерите на бухалка за непредвидени ситуации. За майката на сина си какво да кажа – ще му купи портативен плейстейшън, „ама друг път”.
Въпреки транспортните и душевни несгоди откриваме сезона на еднодневните пътешествия. И ето, че се озоваваме пред манастира „Седемте престола”. Не съм от религиозните и предварително се извинявам за известни неточности в описанието на тази божия обител. Първото, което прави впечатление, че фасадата е реновирана, забележете не реставрирана, а реновирана. Ако трябва да съм честна на пръв поглед манастирът отвън прилича повече на крайпътен хан, издържан във възрожденската архитектурна стилистика – нисък каменен дувар, жилищно-комплексната му част е тип обърната пирамида /Приземен етаж с най - малка площ. Всяка следваща надстройка увеличава квадратурата си./ Партерната част с каменна фасада. Горните етажи измазани в бял хоросан, вар или нещо, което оставя тебеширени отпечатъци връз дрехите. Дървена дограма овапцана в тъмно кафява боя. Неизменните бели, мрежести перденца. Единственото, което подсказва, че всъщност това е манастир е надпис с шрифт напомнящ етикета на „Кайлъшка ракия” изписан на дървената порта. Отдавам злополучното реновиране на прекалена амбициозност и влизаме в светата обител. Посреща ни информационна табела с приблизителна дата на построяване, както и с видните посетители на манастира. След като я прочитам си отдъхвам – имало все пак място, където името на министър - председател на България с 12 букви и инициали ББ не присъства. Дворната част също ни изненадва. Отлично окосена тучна тревичка, върху която са разхвърляни саксии, кашпи глинени фигурки – зайчета, щъркелчета, както и умален и не черешов вариант на най – известното топче. Всъщност позитивното от цялата тази градинска оплетня е, че отсъстват иначе, тези така характерни за българския бит джуджета. Когато посещавате подобни места и сте съпровождани от деца трябва да сте в пълна бойна готовност. В моя случай рискът от орезиляване на обществено място се бе скрил между църковните камбани и дървеното клепало. Оставени без надзор си стояха кротко, изкушавайки най – вече невръстните посетители да се почувстват като участници в „Асамблея „Знаме на мира”. Само дето това нито са камбаните от монумента, нито сме на асамблея, а още по – малко „Знаме на мира”. Само миг преди църковен камбанен звън да заглуши песента на птиците и да стресира катериците възпрях сина си. Обещах да посетим друго село край София – ж.к Младост и там да дрънка на воля на камбаните, но тук и сега щяхме само мълчаливо да си направим снимки за спомен.
Лирично отклонение
Увековечихме на цифров носител камбаните, клепалото, градинския дизайн и сателитната чиния „Булсатком”. Ама какво сега !? И отчета, дякони, клисари и прочее са хора. Защо да не се ползват от удобствата на съвременния свят. Като са божии наместници, та какво, не могат ли да гледат телевизия!?
Не можах да се одухотворя и смиря особено, нито да усетя духа на миналото, на българщината, на християнството…и как бих могла !? Наречете ме дребнава, но именно тези малки детайлчета – сателитна чиния, която дори монтажниците можеха да поставят на място, което да не боде очите на хората, градинска подредба подходяща повече за къща в предградията на Ню Йорк, изписаното с неподходящ шрифт име на манастира, скаталите се незнайно къде божии наместници обитаващи святото място. Съвършенство никой не очаква и не търси, но в цялата тази история, която се хванах да разказвам има един постоянен рефрен. Липса на елементарна организация и далновидност.
Хора от цял свят се изтрепват да се снимат на „балкончето” на Жулиета във Верона. Плащат такси за да се снимат на това прословуто балконче, а тази мома е литературен образ и е оплаквала съдбата си на туй балконче, но в една творба. По нашите си ширини, ако не друго, то история – драматична, трагична, комична, но истинска и реална – дал Господ, но не ни се получава. Защото…няма да отговоря, защото пак ще отнеса обвинения в нихилизъм и каквото още се сетите. Постоянно се носят оплаквания, че е занемарено, разбито, разрушено, че няма пари за изкуства, за археология, за история, за опазване на природа. Няма и да има, когато няма кой да прибере парите на туристите, когато няма сувенири и прочее, които да си купят туристите, когато няма гидове, фотографи, охрана, спасителни служби, когато няма адекватна и масирана реклама на всички тези обекти. Но какви ги говоря, то няма табели, аз за гидове говоря.
Край на лиричното отклонение
Излизаме от манастира и се отправяме към чифлик, за който знаем, че е щраусова ферма. Ферма за щрауси, но не съвсем. Оказва се чифлик с леглова база и скромна частна зоологическа градина. Пони и яздитни коне, няколко козлета, зайци – гиганти, видри, или бобри или нещо от сорта, така и не разбрахме какви точно бяха тварите и два щрауса. Хубавото е, че синът ми видя щрауси, зайци – гиганти и козлета, които в софийската зоологическа градина са големите отсъстващи. То там и таралежи няма, та трябва да показвам снимки на детето, че да узнае, че и таквоз животно съществува. Разбира се синчето се залепва за козлетата, които се разхождат необезпокоявано из един от дворовете. Престрашава се и отива при тях, а те веднага се заемат да играят с него. Без проучване, без изучаване – директен контакт. Подскачат на ляво – на дясно и се втурват срещу му. А той кръгом и беж все едно насреща си има тасманийски дявол, а не игриви и жизнерадостни козлета. След това премеждие беше ясно, че щраусите ще ги наблюдава от дистанция, не че някой щеше да ни пусне отвъд огражденията. И така докато се любувахме на колоритната фауна огладняхме. Седнахме в частта, където се предполагаше, че се осъществява тази дейност. На теферич. На дървени маси и пейки, в близост до рекичка, обградени от тези живинки и зачакахме. Вярно, че имаше доста клиенти, вярно че видимо в този чифлик тепърва се разработваше ресторантската му част, ама час и половина за едни кебапчета с лютеница и лук беше свръх моите умения да чакам. Всъщност, носачка / не кокошка, а бледо подобие на сервитьорка / така и не се появи и ние си тръгнахме. Не издържах ни чакането, ни пиленето на изгладняло дете. Бяхме забелязали едно крайпътно заведенийце и решихме и там да пробваме , белким чакането си заслужава. Щом пристъпихме прага на крайпътната хранилка ни настаниха веднага. Ако сте на години надвишаващи демокрацията в България няма начин да не помните курортните заведения. Е, тук ми беше като дежа вю. Дори в някаква степен изпитах и умиление. Карирани червени покривки, паници обкантени със сини ленти, алуминиеви вилици и лъжици, натрапчив и специфичен аромат на скара, лук и лютеница, малко кисели, но чевръсти и сръчни сервитьорки, носещи по десетина чинии наредени по ръцете си и разхвърлящи ги по масите от разстояние, но с прецизна точност. Класика. Едва ли сме чакали повече от пет – шест минути храната, при все че нямаше и един свободен стол. Чест и почитания. Отривистото и скоростно обслужване изтласка на заден план намусените и уморени физиономии на персонала, както и санитарно – хигиенните недостатъци на кръчмето. Пък и шумолящият водопад допринасяше за приятната обстановка и затова да не отразяваме няколкото разпоредби системно нарушавани от съдържателите на заведението. Докато похапвахме сладко забелязах, че в скалите има огромна дупка, чиито достъп е ограничен с метална решетка. Не се поинтересувах, но изглежда много назад във времето това е било скална галерия част от заведението – оригинално и креативно, както сега е модерно да се казва. За жалост тази креативност останала в историята, както казах. След обилния обяд отпочинахме наслаждавайки се на буйната скакавица. Щом възвърнахме енергийните си ресурси се отправихме по стръмна пътека, отвеждаща ни до пещерата „Темната дупка”, както и до Вазовата еко – пътека. Предполага се, че докато Вазов е бродел из тези чукари се е вдъхновил за един от разказите си : „Дядо Йоцо гледа”. Няма да си позволя да дам определение нито на автора, нито на творбата му, защото са твърде големи. Който желае сам да се запознае и с биографията и с произведенията на Иван Вазов пък да ги коментира. Катерейки тази пътека се откриват гледки, достойни и за рисуване и за фотографиране, пък ако щете и за любуване. Ако сте начинаещ турист или пък по притеснителен от височини забравете гледките. Зрението и съзнанието Ви ще са заети с изровената пръст на места, свлякла се другаде, липсващите парапети. Не на всякъде липсва парапет – тук там имаше останки от него, които заплашително се полюшват над почти отвесни скали. А щом сте повели и деца забравете да се наслаждавате на природните красоти. Очите Ви са впити в детето и постоянно повтаряте да не се докосва до ръждивите метални пръти гръмко нарочени за обезопасителен парапет. Пък и се налага да обяснявате, защо това съоръжение е там след като е повече опасно, отколкото обезопасяващо. Странно му е на детето и пита. Мигар на мен не ми е странно. Само като си помисля, че хора от цял свят се изсипват в гръцко и плащат по пет евро за да преминат ограждение и да изкатерят едно тепе за да видели камъка на еди-кой-си / седял бил незнам-си-кой на тоз камък преди няколко хиляди години /. Седял е, ама друг път. А ние при толкоз пътеки, камъни, творци си имаме порутени парапети. Ще са порутени и още как, щом няма кой да ни вземе такса на входа. Пак се отплеснах. Въпреки трудностите издрапваме до Темната дупка. Не е типична пещера, което се подразбира от името. И е темна, и е дупка. Пълна с боклуци от преминаващи туристи, спринцовки, вероятно захвърлени от местни наркомани, неизменните свастики и цинични надписи, набедени за графити, воня на изпражнения и урина. Вярно, че е просто скална дупка, но ни този факт, ни нищо оправдава тази свинщина, да ме прощават прасетата. Естествено правим кръгом и се отдалечаваме максимално бързо от мястото. Нямам желание заради едната разходка да посещавам личния си лекар заради обриви, зарази или каквото там може да се пипне в прословутата пещера. Докато се спускаме се опитвам да обясня на детето, че сините надписи не са от праисторически хора, а най – обикновена проява на слабоумщина на някой впианчен пубер, което води до известно разочарование. Вероятно за миг се е почувствал като велик откривател, археолог и историк взети заедно, но за съжаление го приземявам бързо, бързо.
Така кажи – речи приключи първата за този сезон туристическа забежка. Предстоящите маршрути са в процес на обмисляне, но и за тях ще разкажем туй – онуй. На онези, което тепърва тръгват желаем лек и приятен път!
0 коментара:
Публикуване на коментар