Двуметрова, масивна, порталната врата се изпречи на пътя ми. Понечих да я избутам, съобразно предписанието мъдрещо се до металната ес – образна ръкохватка, но без успех. „Господи! Поне трезор да беше!” – изпъшках под тежестта и. Трябваше ми друг подход. Опрях рамо о вратата, разчитайки на собствената си тежест, и на който и да било физичен закон. Портата подаде. Открехна се до толкова, че да се вмъкна странично, сетне се затръшна зловещо. Преодоляла препятствието, погледнах ръчния си часовник. Стрелките показваха дванайсет и една минута. Не обичах закъсненията – основателни или не. Познавайки раздразнението си и как то расте пропорционално на времето на закъснение се стараех да не закъснявам аз. При все, че повечето познати и приятели не веднъж, било на шега, било на сериозно ме бяха убеждавали, че закъснението е част от етикета на общуване. Израз на отношение един спрямо друг, че дори и демонстрация на обществен статус. „ Закъсней ми още веднъж заради поклонение пред огледалото и ще се сблъскаш с моя етикет на общуване!” – се бях заканила, макар и шеговито при последното закъснение на приятелка само преди дни. Докато си припомнях този епизод се огледах. Неколцина клиенти оживено разговаряха. Кацнали в края на бара двамата сервитьори и барманът отегчено гледаха футболен мач на запис и без звук. В дъното на заведението, представляващо зимна градина с неудачно аранжирани растения, издаващи много желание и вредяща липса на вкус седеше Николай. Макар хилавото лимоново дръвче да се „биеше” с фикуса от типа „Неволите на зетя” мястото беше уединено и по свое му идилично. Отправих се на там. Щом доближих надзърнах през рамото му. Свел поглед вглъбено преглеждаше менюто :
- Още ли го преглеждаш отзад напред !? – фактът, че помнех подобен незначителен детайл бе изненада и за двама ни:
- Яна!? …Здравей! – скокна на крака и преди да се опомня вече ме прегръщаше и целуваше по бузите приятелски. Едва доловим, аромат на ванилия придаде на докосването неподозирана еротичност. Сетне ме дари с доволна по хлапашки усмивка:
- Здравей! – поздравих лаконично в опит да прикрия неотминаващото въздействие на ваниловия аромат. Неловкото мълчание бе избегнато благодарение на все още отегчения пингвин, който като довян от вятъра се олюля до масата и вяло ни подкани да поръчаме. Щом кльощавата фигура се отвя Николай непринудено подхвана:
- Какво ли още помниш ?
- Почти всичко. – отсякох, не улучвайки вярната интонация. Липсата на тренинг и непознаването на правилата, ако въобще съществуваха правила за срещи с бивши гаджета си пролича. Забелязал неопитността ми се пошегува :
- Малко захладня. - последвалото фалшиво втрисане ме разсмяха:
- Всъщност.., помня, че така и не ме научи да плувам. – укорително изразих неудовлетворението си.
- Още ли не умееш да плуваш !? – изгледа ме слисано:
- Аз и ски не умея да карам, но към това нямаш принос…- отбелязах с престорено възмущение и компетентно заключих :
- Треньорът ми беше със слаби ангели !
- И още си е със слаби ангели. - с доверителен тон отвърна Николай. Мигновената му реакция и подтекстът на думите му ме свариха неподготвена. Палейки цигара откраднах няколко секунди, необходими ми да се окопитя. Видимо уверен, търпеливо очакваше ответната реакция :
- Флирт ли започваш !? – попитах прямо и едва тогава издишах дима.
- Да. – потвърди, също толкова прямо. Последва неловка пауза. Този път нямаше наоколо сервитьор, който да наруши тишината, затова и двамата щателно оглеждахме масата. Пръв заговори той :
- Не беше планувано, просто… - знаех какво искаше да каже. Бях съгласна с основанията му. Флиртът с фриволния си и неангажиращ характер, бе онзи удобен и безопасен терен, на който да проведем срещата. Пък и на ничие его не бе прилошало от ласкателства и комплименти. Затова и продължих играта без да се съпротивлявам повече :
- Предполагам…, всичко друго би ме притеснило…- сега аз разчитах на това правилно да е разбрал думите ми. Вероятно и двамата щяхме да се чувстваме далеч по неловко, ако срещата добиеше куртоазния и малко лицемерен характер на сбирка на випуска.
- Да се притесниш !? – погледна ме с недоверие. – Останал съм с други впечатления. По – скоро, че си-и-и хладнокръвна…- казаното увисна. Разкриви лицето си в комична гримаса, представляваща извинение за неудачната забележка :
- Е, сестрите ми се подвизават в терариума на зоологическата…- саркастичното обобщение надделя над пожеланото снизхождение. Сторило му се недостатъчно, Николай поясни видимо развеселен :
- Не, не в този смисъл, а-а-а по – скоро…, самообладание ! – възторжено изрече той открил най – сетне подходящата и точна дума. Отпи голяма глътка, в своеобразен тост увенчаващ успешно приключила мисия. Достатъчно време, в което да анализирам казаното, сторило ми се странно. Какво в моето поведение бе предизвикало тези му впечатления ? Не се считах за хладнокръвна, още по – малко по онова време. С присъщите за възрастта – лекомислие, вятърничавост, любопитство и хормонални промени се бях впуснала в изживяването. Не доумявах това разминаване в представите и поисках още от себе си :
- Май говорим за различни неща…, защото в моята версия няма…абсолютно никакво самообладание! Приемам го за комплимент, но… – кимнах учтиво – къде го видя това самообладание !? - В отговор ми даде типично по мъжки плоско обяснение, вмятайки и няколко сексистки забележки, които не се отнасяли за присъстващите, естествено. В известна степен се почувствах поласкана от изявлението, но много повече изумена от лекотата, с която мъжете умееха да се докарат до чистосърдечни глупаци. Беше забавно, мило дори, да наблюдавам какви усилия и старание полагаше да избягва жаргонни изрази и епитети. Било за да не омаловажи значимостта на първия полов акт на една жена, било да не засегне репутацията и самочувствието и. Мобилният му телефон иззвъня и сложи край на очарователния монолог, предизвиквайки в мен леко раздразнение. Бях заинтригувана от възможността да се видя през очите на друг. Бях от хората, които се интересуват и донякъде съобразяват единствено с мнението на хора, които обичам и уважавам. Защо, тогава отдавах значение на представата, оставила у мъж променил физиологичното статукво; мъж, който познавах бегло; мъж, за който не бях сигурна, че трябва да опозная и допусна в живота си !? Смущаващи въпроси, чиито отговори суеверно отбягвах. Лепкавите мисли взеха временно надмощие над нервната ми система. С длан върху коляното трябваше да удържам порива на краката си да заситнят издайнически „Ганкино хоро”. В този момент се радвах, че ангажиран с телефона не забелязва опитите ми да узаптя другото си Аз – малко гузно и много невротизирано- подготвено да сътвори купища поразии. От междуличностната конфронтация ме изведе дочут нецензурен глагол, изпуснат не случайно. Наблюдавах лицето му, забравяйки за терзанията си от преди миг. Питах се дали съзнава колко пленителни са изражението и усмивката му в момента !? Една забележима арогантност и момчешка нехайност деликатно съблазняваха. Не бях чула друго освен циничната дума и се хванах за нея за да не изпадна в неудобно положение :
- Дотук с джентълменството ! – изненадващо прозвуча като облекчение. Без да подозира, че всъщност е облекчение, продиктувано от факта, че избегнах конфузна ситуация, подхвана темата за женската психика:
- Трябва да издават освен свидетелства за раждане и инструкции за употреба… Иначе вие ще си останете неразбрани, а ние недооценени . – поклати клето глава, но шарещите очи издаваха, че се преструва :
- Мислиш ли, че ни е лесно!? - риторично попитах и допълних : - Всички неразбрани, някой не.... – едвам се удържах да не довърша фраза. Отгатнал неизречения цинизъм се разсмя, а също и аз, съвсем забравила за лепкавите мисли от преди минути. Изглежда бе дошъл редът на моя телефон да прекъсне срещата и с цялата досада, на които бяха способните тези устройства затанцува по масата. Преднамерено персонализирани мелодиите ми подсказваха кой ме търси. Грабнах телефона, който с отчаяние пееше : „…отрова си ти…” . С извинително повдигане на рамене станах и се отдалечих достатъчно, че да не чува разговора. Имах представа за какво щеше да се отнася и как ще протече, а не желаех Николай да вади погрешни заключения:
- Кажи !? – изръмжах на телефона.
- Как върви? – изчурулика невинно женски глас.
- Нормално… – канех се да я скастря, че обаждането и ме поставя в неудобна ситуация, но ме прекъсна:
- Твое нормално или мое !? – настоя тя с още по - невинен тон.
- Ти пък откога стана нормална !? – срязах я аз, удължавайки агонията на любопитството и. Щях да се възползвам от открилата се възможност да я дразня, до последно не споделяйки нищо:
- Значи скучно! - опита се да ме провокира, разигравайки ролята на обидена: - Добре, хайде Чао, тогава… - затвори ми изненадващо. Единствено тя бе способна с изумителна лекота да ме влуди и разсмее едновременно. Чистосърдечна и предана приятелката, която стоически понасяше моите малки отмъщения. Мисълта за предстоящо такова бе изписала злорада усмивка, не останала незабелязана:
- Жал ми е за човечеца! – каза Николай с престорено съчувствие:
- Способна е да вбеси и покойник. – защитих се аз: - Ако не я обичах толкова, досега да съм извършила някое ритуално убийство…
- За мацката от оня ден ли говориш? – полюбопитства той.
- Да. – неусетно го въвеждах в настоящия си живот. Изглежда нямаше нищо против. Доколко беше разумно ми предстоеше да разбера, и то съвсем скоро. От приятелите разговорът се измести съвсем естествено около семейства и деца. Слушах внимателно докато говореше за съпругата и дъщеря си. Имаше достатъчно емоционален заряд в думите му, а оживлението, обзело го докато разказваше за дъщеричката си беше неподправено. Каквито и подозрения, и съмнения да таях в себе си относно тази среща в този момент Николай ги разсея. С премерен ентусиазъм накратко му разказах за своето семейство. Все още не бях сигурна, че искам да премине в сегашно продължително време:
- Ходите ли още в Несебър ?
- Преди две години се отбихме, но Явор се държа като дебил…- с нескрито огорчение подхванах аз : - Измърмори едно „Здравейте”…гледаше ни като попарен през цялото време, повърташе се…, така и не седна ! Трябваше да му вадим думите с ченгел от устата. Останах с впечатлението, че му изключително неприятно. Върхът беше като отиде уж да си вземе душ…не се върна! Побеснях и си тръгнахме. И до сега не мога да си обясня защо се държа така, сигурно и затова още ме е яд толкова !? – Времето и разстоянието постепенно ни отчуждиха. Телефонните разговори се разреждаха. От седмични станаха месечни, докато на края биваха само по повод празници – рождени дни и Коледа. Всеки следващ път все по – кратки и с много безмълвни паузи. В момент на равносметка осъзнах, че единствено аз поддържам връзката. Малко разочарована и уморена спрях да се обаждам. Явор не позвъни никога. В известна степен считах отчуждаването за естествено и напълно логично, но демонстрираната неприязън не можех и до днес да си обясня:
- Може да е ревнувал ? – услужливо предположи Николай:
- От съпруга ми !? – скептично попитах.
- Имах предвид нас…От мен да е ревнувал. – не бях сигурна, но ми се стори че в думите му имаше известно огорчение: - Помня, че доста време не ми говори след случката с беседката…, докато ние двамата… - Може би го бях засегнала изключвайки го от възможностите като обект на ревност. Нямаше как да приема реакцията на Явор за закъсняла ревност – твърде нелепо беше. „ Нас” – беше твърде кратко и твърде отдавна, за да му придава някой от трима ни подобно значение:
- Всеки щеше да избеснее на негово място. Да се кривиш два часа в беседка…!? - макар да му бях благодарна за стоицизма, с който тогава бе изпълнил ролите на ангел - хранител и параван и досега оставаше повод за подигравателни коментари. Тържествено бяхме обещали да се грижим и пазим един друг, както и да не се делим. Това правеше прибирането по отделно немислимо. Така в онази специална за мен нощ Явор се бе оказал в беседката с изтръпнал задник и вкиснато настроение :
- На мен също ми прави фасони. Няколко дни не ми говори, а после за щяло и нещяло ми напомняше, че съм му длъжница. – спомена за количеството палачинки, което направих, изкупувайки греха си ме развесели: - Но,… те уверявам, че не е било ревност: - понечи да попита за уверение. Поклатих отрицателно глава в отговор предугаждайки въпроса му:
- Стига, бе !? – недоверчиво възкликна, но дори не опита да прикрие задоволството. Дори не се бях замисляла, че помежду им е имало онова негласно съперничество напълно естествено и типично за вида им:
- Откъде това предубеждение …, че всяка почивка на морето върви непременно с нов секс партньор, пък и местен !? – с престорено негодувание го попитах:
- От статистиката, а в нашия случай от факта, че на следващото лято не ме отрази, въобще ! – уверен в правотата си ми възрази. Подвоумих се какво да отговоря. Съвсем естествено, тогава таях надеждата, че следващото лято ще сме пак заедно. Подклаждана най – вече от честите, траещи по час и повече телефонни разговори през останалата част от годината. Щом пристигнах на следващата ваканция ситуацията бе доста по – различна от предвижданата. В сметките ми не влизаше нито приятелка, нито любовни триъгълници. Обстоятелствата налагаха пренастройка на нагласите, което и направих. Не го „отразих”, както преди миг се бе изразил, но не без усилие, за което се издадох от необмисления си коментар :
- Заслон ми правеше приятелката ти. – прозвуча твърде ревниво. Оставих впечатлението, че ревността е останала във времето и сега с не по – малка сила я изпитвам, което не бе вярно. Към онзи момент имаше разочарование, и ревност, колкото и да не исках да си призная, но не и сега:
- Значи съм изпуснал възможността за продължение…!?- известно съжаление и упрек се криеха във въпроса му :
- От собствени наблюдения мога да ти кажа…, че продълженията рядко задоволяват очакванията на публиката и обикновено се оказват финансов провал… - хванала се за последната му дума избягах в тема, в която се чувствах по – уверена. Вложих цялото си умение за да прозвуча достатъчно високомерно в опит да омаловажа ревнивата забележка. Изглежда не достатъчно убедително. Николай се приведе леко напред, като да ми доверява тайна :
- А, римейк !? – прозвуча спонтанно, но твърде уверено. Затаих дъх и се вгледах в лицето му изпитателно. Търсех трепване, мимика, нещо, което да ми подскаже дали все още само флиртува или отправи нетрадиционно предложение. Притеснението ми растеше с всяка секунда. Подсилваше го факта, че това което трябваше да отговоря, не бе онова, което се изкушавах да отговоря. Не сигурна в гласа си заговорих бавно :
- Такава възможност не е обмисляна до сега ! – „Какви ги върша!?” стреснато си помислих. Изкушението бе надделяло. Отговорът ми беше като открехване на врата от любопитно и невнимателно дете. В пристъп на угризение, че настъпвам ограничителната линия припряно поясних :
- Ангажиментите към други филмови продукции изцяло поглъщат вниманието и времето на актьорите. – възможно. Кимна едва, едва в знак, че е разбрал намека и все пак постави крак на прага :
- Възможността си остава! – дръзка усмивка пробегна по лицето му. Сетне невинно вметна : - На киното не си изневерила ! – при все, че нямаше нищо случайно в забележката си отдъхнах. Вероятно забелязал нервността ми изтласка разговора в безобидното минало време и напрежението привидно спадна: - Още ли не пропускаш филм !? - неангажиращо попита:
- Пропускам, и то повече отколкото ми се иска. – отвърнах машинално. Успях да се събера и да продължа разговора, но не спирах да мисля в каква посока трябваше да отидат взаимоотношенията. С наближаването на края на срещата ни въпросът , какво следва – начало или край ме напрягаше допълнително. Нямах нужда от грешни впечатления, лицемерни пожелания и лъжливи обещания, а те бяха твърде възможни, защото нямах отговор. Отговор, дали искам да бъде начало или трябва да бъде край. Пингвина дойде на помощ и докато аз се терзаех той с кралски жест прибра парите в портфейла си. Събирайки личните си вещи преди да си тръгнем една реплика от филм изскочи в съзнанието ми. Реплика, която ми възвърна увереността и ме изведе от драматизма, в който имах склонност да изпадам, забравяйки за интуицията си понякога.
Следва продължение...
0 коментара:
Публикуване на коментар